Тоталитарната държава не разрушава директно и окончателно старите и утвърдени вече в историческото развитие на обществото ценности. Тя ги изопачава, изгражда им нов образ и след това с помощта на властта и демагогията ги утвърждава в социалното битие на нацията. Новите форми имат сетивна връзка със старите и това прави възможен техния обществен живот. Веднъж закрепени, те закономерно стигат до своя абсурд, защото зад изамната близост с оригинала те запазват силна вътрешна разрушителна тенденция. Културата се измества от антикултурата, която сладникаво напомня красивите образци на миналото.

​

 Предлагам по-долу кратък сравнителен анализ между българското училище през Възраждането и това след 9.ІХ.1944 г. Сравнението обхваща две епохи, чието политическо съдържание е антитетично според днешните учебници в България. За първата, както е известно, характеристиката е азиатска деспотия, а за втората – република, постигната благодарение на най-прогресивния обществен строй – комунистическия.

​

 През Възраждането няма централизиран орган, който да ръководи и контролира образованието. Обяснението не е само в липсата на държава. Разумно /или интуитивно/ е намерен истинският модел. По самата си природа иманентно, знанието е плуралистично, противоречиво; то принадлежи на всички умове, които са се устремили към него. Точно тази характеристика предпоставя свободата в управлението. Освен това премахната е опасността от бюрокрация, която със своята способност да се заседява и размножава, е гибелна за стремленията на истинското образование. Ръководството и контролът зе осъществяват по места от училищните настоятели и от културата и съвестта на учителя. Дори Екзархията, основана през 1879 г., запазва това статукво, при все че получава юридическо право за контрол над образованието.

 След 9.ІХ.1944 г., особено в последните 15-20 години, родната просвета се обогати с изключително раздут бюрократичен апарат. МНП, МКНП, Национален съвет за образованието, наука и култура, Висш учебен съвет и Съвет по образованието, конгрес на народната просвета, конгрес на народните учители, окръжен съвет на народната просвета, областен.... и т. н. Чудно ли е тогава, че в този безкраен списък липсва....училището. То е сведено до функция на огромната административна машина, която има нужда от него, доколкото това оправдава нейното съществуване. Самото назначаване на учителя е крайно унизително и зависи от хора инстанции, които неизбежно се бюрократизират и корумпират. Така образованието се оказва в клещите на властта, чиято единствена задача е да го потиска.

​

 Българското училище през Възраждането е плуралистично по идеи /програми/. Те се изработват /това засяга класните училища/ конкретно, за отделното седище /или училище/. В този процес участвуват местните първенци, училищните настоятели /те често съвпадат/ и учителите, като решаваща дума имат професионалистите. Онова, което обединява тези толкова на брой програми, е българският дух /обичта към България/ и вътрешно присъщата демократичност на свободната и търсеща мисъл. Националният дух на училището през тази епоха консолидира всички гледни точки, за да ги превърне в знание и разбиране за собствената култура, която така или иначе не можеш да избираш. Изборът е възможен спрямо друга, чужда култура, но това не може да стане, ако нямаш оценка за родната.

​

 Училището след 9.ІХ.1944 г. е по същество антинаучно, антиинтелектуално и догматично, защото е доктринерско, силно политизирано и идеологизирано Създава се единна и задължителна за всички училища програма, която е изградена върху една-единствена гледна точка – марксистко-ленинската. Страшното не е в сериозните съмнения дали тя е вярна или невярна, а в това, че е единствена. Така научното търсене се трансформира в художествена апология. Начесто проблеми се появяват оди. Чуждите за комунистическата идеология гледни точки присъствуват само за да бъдат унищожени без остатък и пощада. Тяхното съществуване е обявено за научна ерес и упадък. Така училището през този период нарушава естествения стремеж към свободното творчество. Всичко е спуснато “отгоре” и учители, и ученици са сведени до механисчни изпълнители на чужда воля. Така учебникът получава божествено битие. Материалът в него е сакрализиран и учението се превръща в песнопение. По дух училището представлява причудлива смесица от национално и интернационално, като и двете категории са с комунистическа основа. Вместо интегриране в световната култура се постига социално и политическо противопоставене. Светът се оказва пространствено и духовно разделен, като некомунистическите култури са обевени за враг, който рано или късно трябва да бъде победен със силата на революцията, т. е. на оръжието.

​

 Моралната консолидация на училището през Възраждането е посигната чрез християнството. От тясното пространство на килията до светлите и просторни класни училища вероучението запазва своята сила. При упоритата тенденция към светско образование християнската етика остава нерушим фундамент. Така се постигат няколко цели:

​

Политиконационални – насилникът е иноверец и Христовата вяра се явява алтернатива.

​

Социалнопсихологически – с помощта на религията /като философия/ се открива категорията “Друг”, което представя отказ от насилието и издава силна хуманност.

​

Общочовешки – християнското учение приобщава българската нация към световните ценности и добродетели.

В училището след 9.ІХ.1944. Христос и неговата вяра бяха изгонени и обявени за ненаучни. По същество това е отказ от Европа, а в културен смисъл е връщане към езическата цивилизация. Наместо бог в училищните програми бяха /и са/ поставени партийни вождове, чиито биографии се обявяват за изключителни и представят модев за подражание и житейско поведение. Едностранчиво предадени, те възпитават робска психика, невротични комплекси, цащото се оказват репостижими в социалната действителност. Подчертава се тяхната революционност и се оформя една причинно-следствена редица, където оръжието предпоставя свободата. В началото са хайдутите /черковниците като алтернатива отсъствуват/, след това въстанията /Екзархията е само спомената/ и така се стига закономерно до партизаните.

 Оръжието, насилствената смяна на властта създават образци, житейска философия, която възпитава властолюбие или отчуждение. И всичко това от най-ранна възраст. Известно е, че пораженията през тези години остават неизлечими. Наместо знание – неврози. Училището през Възраждането консолидира националното съзнание, а това след 9.ІХ.1944 г. го раздвоява. Истинските ученици, онези, които се съмняват и носят свободата на духа у себе си, постигат успехи само когато се оттласкват от училището и неговите правила. Разбира се, с цената на много нерви и страхове.

​

 Училището през Възраждането търси своята културна идентичност в диалог с други, небългарски училища – сръбски, гръцки, руски /повлияни идеи/, католически /френски/ и т. н. Особено показателен е броят на чуждите езици, които официално се изучават тогава в нашата страна: турски, гръцки, руски, френски, немски.

​

 След 9.ІХ.1944 г. всички “чужди” училища биват закрити. Другото е известно.

​

 В училището през  Възраждането са ярко изевени личности: Н. Бозвели, Й. Груев, Хр. Г. Данов, Б. Петков, Г. С. Раковски, Хр. Ботев, В. Левски /избирам произволно/ и др. Авторитетът на учителя идва от авторитета на самата личност. Той е извоюван и утвърден от цялостната дейност на личността. Учителят е действуващ. Жив авторите, а не книжна и догматично създадена личност. Така той се явява неизбежно идеал за ученика. Това пък е естественият път за формиране на школа – авторитетът на по-стария се оказва модел за подражание и така се извършва смяната на поколенията, когато един ден ученикът стане сам авторитет.

​

 Учителят след 9.ІХ.1944 г., особено в последните години, е фактически без авторитет. Нещо повече, учителската професия е непрестижна сред младите хора. Шири се становището, че тя е пристан за неудачници в най-лошия смисъл на това понятие.

​

 Наместо личност тоталитарната държава създаде от учителя антиличност. Превърна го в медицинска сестра, служител на КАТ, в бригадир, в бояджия, в дърводелец и т. н. Очистен от специфично професионално битие, обликът на учителя се разми, за да се превърне в социално пренебрегната и дискриминирана категория. Да добавим, че учителят носи и характеристика на насилник. Ако в началното образование манипулацията върви сравнително безпрепятствено, то в горен курс е трудно изпълнима. За да се внедри учебното съдържание, е нужно да се пречупи нещо у учениковата личност. Така и от учениците се правят антиличности. Да погледнем с трезви очи строшените стъкла на прозорците по училищата в края на учебната година! С това не искам да кажа, че личностите в страната въобще липсват, но те са се създали като алтернатива на учителя с всички последици от това противопоставяне. Най-често то става чрез тайно общуване със западноевропейската култура. Затова някои от днешните лидери на опозицията носят общоевропейски ценности, но не познават добре собствената си култура.

​

 Учителят през Възраждането няма постоянна заплата. Тя варира от 2000 до 18 000 гроша годишно. Изследванията показват, че средната годишна заплата е 8 000 – 9 000 гроша. С тези пари може да се купи къща с 3-4 стаи и около 500 кв. М. двор към нея. Да добавим даренията, гостоприемството на гражданите. Нещо по-важно. Заплатата осигурява свободно време, а поради спецификата на учителския труд това е изключително важно. В социален план се поставя началото на един относително чист тип интелигент, който живее от труда си за благото на обществото.

 След 9.ІХ.1944 г. заплатата на българския учител е унизително малка. Последната се определя по т. нар. остатъчен принцип, т. е., каквото остане. По същество това е утвърждаване на ориенталската практика. Учителят е принуден да бъде земеделец, дори хамалин през ваканциите, за да се прехранва. Не са редки случаите на корупция.

​

 През Възраждането учителят носи свободата – на духа и действието. Много от “черковниците” са “даскали”, в Ботевата чета има 11 учители.

​

 След 9.ІХ.1944 г. огромната част преподаватели неосъзнато /обратното е ужасно/ се борят против свободата, защото така изисква тоталитарната държава. Не може един индивид, който трепери пред учебника, директора, инспектора и т. н., да възпитава свободни хора. Той неизбежно възпитава роби и наказва непокорните. Да добавим колко дразнещ за учителя е смехът на учениците в час. И ако понякога днешният учител постига свободата, то е, защото е нарушил правилата заради своята все пак неубита докрай съвест.

 

Статията е публикувана във в. “Век 21”, 12.ІХ.1990 г., бр. 24