Думите “патриотизъм” и “война” /”терор”/ доминират речника на България и Европа през последните години. През 2016 г. тяхната употреба в България очетливо се усилва. Няма никакво съмнение, че същата ще се увеличава с наближаването на президентските избори. Очевидно е – ролята на интелектуалците е да проблематизират очевидното, казваше Р. Барт-: необходима и дори задължителна е дискусия по темата “патриотизъм”; “войната” оставям на следовниците на К. фон Клаузевиц.

​

 Началното основание за започването на дебатите се намира във вече оформената философска опозиция между разбирането за множествената човешка идентичност /вж. Цв. Тодоров. Страхът от варварите. С., 2009 и Дж. Стайнър. След Вавилон.С., 2014/ и това за фиксираната тъждественост, представено в “чист вид” в следните думи на консерватора Ж. Дьо Местр: “А в света човек няма. Виждал съм през живота си французи, италианци, руснаци и пр.: дори зная от Монтескьо, че е възможно да бъдеш персиец; но колкото до човека, заявявам, че никога през живота си не съм го срещал; ако той съществува, то на мен не ми е известно /к.а./ Ф. Бентон. Консерватизмът, С., 1992, с. 40/.

 Нещо повече: - и това е базовото основание за дискусията – цитираните думи на дьо Местр изразяват създаденото във Франция субстанциалистко разбиране за  патриотизма, чията генеалогия започва от дипломатическата концепция на Ришельо за raison d`etat.

​

 Какво е патриотизъм? Към известното значение на думата “патриот” – “човек, който обича предано родината си; родолюбец” добавям за яснота и пълнота диференциращата дефиниция на Дж. Лукач: “Патриотизмът е традиционалистичен, дълбоко вкоренен, интровертен и дефанзивен, докато национализмът е популистки, екстровертен, агресивен и идеологизиран” /Дж. Лукач. Краят на ХХ век и краят на модерната епоха.С., 1994, с. 23/.

 Субстанциалисткото разбиране за патриотизма беше остро проблематизирано от руския консерватор К. Леонтиев, който формира опозицията “Патриотизъм или Патриотизми” – впечатляващо е, че друг консерватор, шотландският философ Ед. Бърк, непосредствено след Френската революция от 1789 г. конструира противопоставянето “Революция или Революции” с категоричното си одобрение на юридическата идеология на Английската революция от 1688 г.; М. Фуко оценява правния дискурс, въобще активния стремеж към легитимност на същото политическо събитие, определено от Х. Кисинджър като “Велико” и тоталното си отрицание на разрушителната Френска революция от 1789 г., която по думите на М. Фуко хвърля французите в историята-: “Не разбирам французите, които умеят да обичат всяка /к.а./ Франция и да служат на всяка Франция... Аз желая моята родина да бъде достойна за моето уважение и всяка Русия мога да понасям само по принуда.  /к.а./ Пази Боже, мнозинството от русите да стигнат дотам, докъдето крачка по крачка са стигнали вече повечето от французите, т. е. до навика да служат на всяка Франция и да обичат всякаква Франция /к.а./! За какво ни е Русия, ако не е самодържавна и ако не е православна?... Боже, патриот ли съм аз? Презирам ли, или почитам своята родина? И се боя да кажа: струва ми се, че я обичам като майка и в същото време я презирам като пияна, безхарактерна до низост глупачка”. /Н. Бердяев. Пътят на Русия. С., 2001, с. 150 и с. 170/.

​

 Как се разбира патриотизмът в България? Тук доминира субстанциалистката позиция на Ив. Вазов, който обича всяка България. От нея следва, че трябва да обичам /-ме/: монархическа България с нейните държавни преврати, варварски политически убийства, терор, концлагери и братоубийствено противопоставяне между “русофили” и “русофоби”; комунистическа България с нейните политически убийства, концлагери, насилствена колективизация и “национализация” – всъщност одържавяване – на частната собственост, тотален контрол над пресата и науката и правата и свободите на личността и различните етно-религиозни групи; квазидемократична, олигархична, корумпирана и затова бедна, с централизирана държава без държавност България след 1989 г., която базово цени  повече властта и парите, отколкото закона, чалгата вместо творчеството, интерпретацията и плагиатството вместо научната концептуалност, която гарантира културен принос в смисъла, който влага в понятието К.Л.-Строс. Тези Българии мога да обичам по принуда, т. е. субстанциалисткото разбиране за патриотизма се превръща в насилническо, а това вече е война преди войната.

 Моят патриотизъм е друг: определям го като утопичен или с думите на Н. Бердяев като “идея” за България. Той е съставен от духовната и институционална култура на “черковниците и даскалите” от Възраждането, както ги нарича П. П. Славейков и идеологията на В. Левски и описва България като републиканска, демократична, правова и децентрализирана държава с меритократична култура и общество, чието мнозинство са  личностите с множествена идентичност или, ако парафразирам К. Леонтиев “със състрадателни сърца и сложни умове”, която е достойна част от Европа, чието предишно величие рано или късно ще се върне. Обичам тази България морално,  естетически и свободно! И я осъществявам със синапена активност.

​

 Предстоят избори за държавен глава на сегашна България! Реалност или утопия: това е изборът!