С изследователя Гавраил Панчев разговаря Деляна Лукова

​

Нова биография за литературния ни класик Алеко Константинов излезе изпод перото на изследователя върху живота и делото на Щастливеца Гавраил Панчев. Критикът има амбицията да остави началото на ново Алекознание с тритомника си, чиято премиера бе миналата вечер в книжарница „Нанси”. След близо 10-годишен труд из документи и архиви, Панчев разкрива неизвестни досега факти за Алеко и тълкува по коренно различен начин творчеството му. Разровил е всички държавни архиви у нас и се е натъкнал на непознати досега документи. Член е на Съюза на българските писатели и близо година оглавяваше фондация „Европейски месец на културата”.

​

- Имате амбицията да поставите началото на ново Алекознание. Кои тези опровергавате с новата биография на Щастливеца?

- Оспорвам категорично тезата на Пенчо Славейков, че Алеко е модерен тип човек от ницшеански тип и оттам тезата, доразвита от марксистките изследователи, че Щастливеца е атеист. Той е кръстен в източноправославен храм, целият род и семейството имат дълбинна религиозна традиция, ходят често в манастири. От хаджийството (дядото се е казвал Хаджи Константин) е пряката връзка с пътеписите. Тезата за модерния чевк веднага унищожава измислената връзка на традицията на рода  и семейството с жанра пътепис. Втората теза, която категорично оспорвам и която има също за родоначалник Пенчо Славейков, през Боян Пенев до Александър Ничев, че Алеко няма политически възгледи. Това се е получило, защото Алеко Константиновите текстове не са били прочетени в Русия. Там той ще заеме категорична позиция при превода на една реч в защита на Търновсата конституция. Защитата чрез превода и разпространението на речта в Русия показва политическа и идеологическа принадлежност към либералните идеи. Нещо повече – Алеко ще напише и множество други текстове, които показват, че далеч преди да се срещне с Петко Каравелов има ясни либерални възгледи. Това е важно за изследователите му, защото е недопустимо, както пише Хегел, да извеждаме гениите като функция от някакви авторитети.

​

- Заявявате, че идеята за „Бай Ганю” се е родила в Русия, а не както досега се твърдеше, че е изцяло провокиран от нашата действителност.

 - Да, това също е нова теза. Според мен идеята за „Бай Ганю” се е родила в Русия въз основа на филологическия и философски прочит, който направих на негови писма. В едно от тях, което се състои от няколко части, Алеко се подписва по различен начин. Всяка част си има свой език и смисъл. Когато заявява „това ти го казвам по еснафски”, той се подписва в дателен падеж. Когато говори нещо морално, се подписва Алеко Константинов. Всичко това ми подсказва, че романът е създаден в Русия. Което е напълно ново и няма да го намерите в литературната критика. Алеко е толкова модерен човек, че ние можехме да си имаме своя Фройд и да участваме на равна нога в европейската култура.

​

- Развенчавате мита за политическото убийство на Алеко.

 - Натъкнах се на много нови неща около убийството, открих нови архиви, за пръв път използвани в Алекознанието. Правя 8 интепретации на убийството, извън единствената досега за политическото убийство – за синкретичното убийство, за сблъсъка между културата на Радилово и плуралистична София, при който по погрешка убиват гения. Развил съм тезата за магическото убийство. С помощта на директорката на Народна библиотека открих архив от 100 страници на Тодор Вачков – собственик на дюкяна, в който Алеко, Михаил Такев, Васил Томов и файтонджията Кръстев ще отседнат сутринта и вечерта на 11 май 1897 година (датата на убийството). Това е знакова дата в Алековия живот, тъй като в Априловската гимназия на 11 май той ще види с очите си как Фазлъ паша ще разгроми гимназията и ще използва този момент в много текстове.

- Какво съдържа двутомникът?

 - Първата е описание на Свищов, историята на града и биографията на Алеко от семейството до Одеса. Възстанових историята на всички учебни заведения, в които е учил в детството и юношеството, отношенията и възгледите на неговите преподаватели Емануил Васкидович, който му е домашен учител, има разбиране,  че генеалогията на българския език произлиза от старобългарски. Аз съм се питал как е стигнал Алеко до Русия и какво е защитавал там.Натъкнах се на един възлов текст, публикуван във вестник „Братски труд” – „Сирни заговезни”, който не е бил тълкуван досега. Щастливеца иронизира създаването на граматика и оспорва древнославянската генеалогия на българския език, т. е. той е верен на домашния си учител.

Става дума за модерен човек, който никога не губи езикова и културна идентичност. Оттук мигновено отпадат всички повърхностни представи за Алеко като русофил, до такава степен натрапени. Вторият том е за дейността му в България.

- Защо всичко това е убягвало досега от погледа на изследователите?

- По някаква злочеста българска традиция – било нихилизъм, било бездуховност. По идеологически субективни причини са били налагани представи, а и методологията е била сгрешена. Изследователите са изучавали повече собствената си представа за Алеко, отколкото субекта. Вместо да доказват теза, те я преповтарят. За бъдещите изследователи на Алеко казвам, че голяма част от дейността на Щастливеца ще се разбере, когато се прочете одеския архив. Аз не успях да използвам чужди архиви по финансови причини.